. Познавайки света, трябва да допуснем един общ Източник, но със способността да изглежда като много. Картината от имена и форми, свидетелят, екранът и светлината, която ги осветява – всички те са самият Той.

. Всяко вероизповедание е базирано на фундаменталната триада – индивид, Бог и свят. Убежденията, че “Единият е станал три”, и че “трите винаги са три”, се съхраняват единствено докато има его. Да се загуби “аза” и да се пребивава като Себето е Висшето състояние.

“Светът е реален”, “Не, не е реален”; Светът е умът”, “Не, не е”; “Светът е приятен”, “Не, не е” – Каква полза от такъв диспут? Това безличностно състояние, което е крайната цел на всичко, е да се остави света и да се познае Себето, свободно от всяка мисъл за “единство” и “двойнственост”.

 Ако Себето има форма, светът и Бог също имат форма. Ако Себето е без форма, от кого и как може формата (на света и Бог) да бъде видяна? Без око може ли да има гледка или спектакъл? Себето, истинското Око, е безгранично.

Тялото е съставено от пет обвивки³; терминът тяло включва всичките пет. Без тяло няма свят. Някой виждал ли е някога света без тяло?

Светът е направен от пет вида сетивни възприятия и нищо друго. Тези възприятия са чувствани като обекти от петте сетива. Понеже чрез сетивата, единствено умът възприема света, какво друго е светът освен ума?

 Макар че светът и умът се появяват и изчезват заедно, светът сияе чрез светлината на ума. Източникът, където се появяват и изчезват, и умът, и светът, е това Съвършенство, което нито се появява, нито изчезва, но вечно сияе. Това е Реалността.

Под каквото име или форма да я обожаваме, Тя ни води до познанието на неназовимия безформен Абсолют. Все пак правилното познаване на Истината е да се види собственото истинско Себе в Абсолюта, като потънеш в Него и бъдеш едно с Него.

 “Двойките” и “тройките” ⁴ зависят от едно нещо - егото. Ако човек изследва в собственото си Сърце “Какво е това его?”, виждайки го, те изчезват. Само тези, които са установили това, знаят Истината и никога не бъркат.

 Няма знание без невежество; а без знание невежество не може да има. Знание е единствено да откриеш изначалното Себе чрез изследването “Чие е това знание? Чие е това невежество?” .

 Без да се познава Себето, което знае, да познаваш всички обекти, не е знание; това е единствено и само невежество. Когато Себето, което е подлежащата основа на знанието и не-себето, е познато, знанието и незнанието отпадат.

 Истинно Знание не е нито знанието, нито незнанието за обектите. Знанието на обектите не е истинско знание. Тъй като Себето сияе само по себе си без нищо друго, което да познава и без нищо друго, чрез което да бъде познато, То е Знание. Незнанието (на дълбокия сън), не е Tо.

Себето, което е Осъзнатост, е единствената Истина. Знанието, което е разнообразно е невежество. Но дори невежеството, което е фалшиво, не може да съществува отделно от Себето, така както е фалшиво разнообразието от (златни) бижута, понеже отделно от златото, единственото истинско нещо, те не могат да съществуват.

 “Те” и “той” се появяват, единствено когато се появи “азът”. Но когато природата на “аза” е изследвана и егото е унищожено, “те” и “той” изчезват. Тогава това, което засиява като само Едно, е истинското Себе.

 Миналото и бъдещето зависят от настоящето. Миналото е било настояще преди, бъдещето също ще бъде настояще. Вечно съществуващо е настоящето. Да искаш да узнаеш бъдещето и миналото, без да знаеш истината за момента, е като да броиш, без да започнеш от “едно”.

Без нас няма пространство, нито време. Ако ние сме просто тела, ние сме хванати във времето и пространството. Но ние тела ли сме? Сега, после и винаги – тук, сега и навсякъде – ние сме едно и също. Ние съществуваме, свободни от времето и пространството.

За тези, които не познават Себето и за тези, които го познават, тялото е “Азът”. Но за тези, които не познават Себето, “Азът” е ограничен до тялото; докато за тези, които познават Себето вътре в тялото, “Азът” сияе неограничен от него. Такава е разликата между тях.

За тези, които не знаят и за тези, които знаят, светът е реален. Но за тези които не знаят, Реалността е ограничена от света; докато за тези, които знаят, Реалността сияе безформена, като основата на света. Такава е разликата между тях.

Дебатът “Свободната воля ли надделява или съдбата?”, е само за тези, които не познават корена и на двете. Тези, които са познали Себето, което е общия източник на свободната воля и съдбата, са отвъд тях и не се връщат към тях.

 Да видиш Бог, а не Себето, което вижда, е единствено проекция на ума. Казано е, че Бог е видян единствено от този, който вижда Себето; но този, който е загубил егото и е видял Себето, не е нищо друго освен Бог.

Когато свещените текстове говорят за “виждане на Себето” и “виждане на Бог”, какво всъщност имат предвид? Как да видим Себето? Тъй като Себето е едно без второ, е невъзможно да се види. Как да видиш Бог? Да го видиш е да си погълнат от Него.

Как може умът, с взетата си назаем светлина, да познае Бог, който сияе в него, заемайки му Своята светлина, без да се обърне навътре и да се разтвори в Светлината на светлините?

 Тялото не казва, че е “аз”. Нито някой, докато спи дълбоко, казва “нямам аз”. Когато “азът” възникне, всички (други) неща възникват. Изследвай с проницателен ум, откъде възниква този “аз” и той ще изчезне. 

 Тялото, което е материя, не казва “аз”. Вечната Осъзнатост нито се появява, нито изчезва. Между тези две, ограничена от тялото, израства “аз” мисълта. Това е възелът, свързващ материята и осъзнатостта (чит-джада-грантхи). Това е ограничението, джива, финото тяло и егото. Това е самсара, това е умът.

 Захващайки се за форма, то се появява; държейки се за формата, то просъществува; държейки се за, и подхранвано от формата, то процъфтява. Оставяйки една форма, се хваща за друга. Когато се потърси, то хуква да бяга. Такъв е призракът на егото, без собствена форма.

 Когато егото се появи, всички неща се появяват с него. Когато няма его, няма нищо друго. Понеже егото е всичко, изследването “Какво е това нещо?”, е унищожаването на всички неща.

 Когато “азът” не е възникнал - Това сме ние. Без да изследваме откъде възниква “азът”, как да го унищожим или да достигнем до там, където него го няма? Без да унищожим егото, как да останем като Това или своето истинско състояние като Себе?

 Контролирайки речта и дишането и потъвайки дълбоко в себе си, както този, който за да намери нещо, което е паднало във водата, се гмурка дълбоко, така човек трябва да открие източника, от който амбициозното его възниква.

 Прекрати дърдоренето на “аза” и изследвай с вътрешно ориентиран ум, откъде възниква “аз” мисълта. Това е пътят на мъдростта. Да мислиш “Аз не съм това, а аз съм Това” е полезно в търсенето, но не е изследване само по себе си.

Когато вътрешно ориентираният ум изследва “Кой съм аз?” и се разтваря в Сърцето, тогава “азът” увесва глава в срам и единният “Аз” се разкрива от само себе си. Макар че се разкрива като “Аз-Аз”, той не е егото. Той е реалността, съвършенството, същината на Себето.

Какво остава за правене за този, който е блаженството на Себето, появяващо се при унищожаването на егото? Той не знае нищо друго освен Себето. Как да се изрази природата на неговото състояние?

Независимо, че Ведите декларират “Това си Ти”, да не се изследва и открие природата на Себето и да се пребивава като Него, а да се мисли “Аз съм Това, а не онова”, е слабоумие. Понеже Това винаги съществува като Себето.

Да кажеш “аз не познавам себе си” или “аз познавам себе си” е повод за смях. Моля?! Има ли два "аза", единият от които да е познат от другия? Има Себе, но Едно, истината за всяко преживяване.

Естествената и истинска Реалност винаги пребивава в Сърцето на всичко. Да спориш “Тя съществува”, “Тя не съществува”, “Тя има форма”, “Тя няма форма”, “Тя е една”, “Тя е двойнствена”, “Тя не е нищо от тези”, без да си я осъзнал така, е невежество, породено от мая.

Истинско постижение е да различаваш и да пребиваваш във вечно присъстващата Реалност. Всички други постижения са като силите, на които се наслаждаваш, докато сънуваш. Когато спящият се събуди, те реални ли са? Тези, които пребивават в състоянието на истината, отхвърлили нереалното, ще бъдат ли заблудени от тях?

Ако си мислим, че сме тялото и си кажем “Не, аз съм Това” е полезно, за да се пребивава като Това. Все пак, след като ние вечно пребиваваме като Това, защо трябва винаги да мислим “Аз съм Това”? Нужно ли е човек да мисли постоянно “аз съм човек”?

Доктрините “по време на търсенето - дуалност; при постигането - единство”, също са фалшиви. Когато жадно търсел себе си и по-късно, когато открил себе си, десетият човек в историята⁵ винаги е бил десетият човек и никой друг.

 Ако имаме чувството на извършващ действията, трябва да пожънем плодовете им. Но когато изследваме “Кой съм аз, извършващият тези действия?” и осъзнаем Себето, чувството за авторство е изгубено и трите карми изчезват. А Вечно е това Освобождение.

Мислите за обвързаност и свобода се съхраняват, единствено докато човек има чувството “аз съм обвързан”. Когато той изследва “Кой съм аз, обвързаният?”, остава като вечно свободното Себе. Мисълта за обвързаност си отива, а заедно с нея и мисълта за свобода.

Ако попитан “Кое от тези три е крайното освобождение: с форма, без форма или със и без форма?” ще кажа, че Освобождението е унищожаването на егото, което разпитва “с форма, без форма или със и без форма?”

Този текст е включен в книгата "Събрани произведения"